Раждането на снега

Някога много, много отдавна на земята живяла една стара Вълшебница. Дълго живяла и много видяла – и добри и лоши хора, стари и млади, болни и здрави, бедни и богати. Вълшебницата била много добра. Всяка човешка болка и неправда я натъжавали. Опитвала се да помогне на всеки. Така си минавали годините. Но вместо страданието на земята да намалява, то се увеличавало. И хората все по-често се отказвали да са добри и да си помагат по между си. Това много ядосвало Вълшебницата.

Един ден излязла да се разходи, за да се поразсее от тъжните си мис-ли. Вместо това обаче се прибрала още по-натъжена и огорчена, защото докато се разхождала срещнала повече груби и лоши хора, отколкото добри.

Седнала Вълшебницата и сериозно се замислила: „Не мога повече да понасям човешките болки и лошотии – казала си тя. – Толкова се натъжа-вам и уморявам, че започнаха да отслабват силите ми за правене на вълшебства. Триста години съм на тази земя. През цялото време се опитвах да направя хората и живота им по-добри. Понякога успявах, а друг път – не. Време е вече да се оттегля. Светът е пълен с вълшебници. Във всяко село, във всеки град има поне по една. Нека тези, които са по-млади и имат повече сили от мен, да продължат войната с лошотиите. Аз ще се оттегля.”

Речено-сторено. Още на другата сутрин, старата Вълшебница си из-брала един красив облак високо, високо в небето и си направила там къщичка – малка и уютна. Сложила си една камина и един люлеещ се стол пред нея. От земната си къща взела само своя приятел котарака Котаран и сандъчетата с мушкато, които винаги стоят на перваза на прозореца ѝ. Взела си и семенца, за да може и на облака да си направи билкова градина. Така прекарвала доста време – с плетката на топличко пред огъня или в новата си градинка.

Но Вълшебницата твърде много обичала хората, за да ги забрави. Минало време, починала си, възстановила силите си и започнала все по-често да мисли за нещата на земята и за страдащите хора. Един мразовит ден отишла до края на облака си и надзърнала надолу. На земята било зима. Гледала Вълшебницата и говорила на котарака, който както винаги я придружавал:

- Виж какви дебели палта са си облекли всички хора. Студено е и мрачно. Изглеждат тъжни. Не е честно, Котаране. През пролетта всичко се възражда. Птичките се завръщат. Тревата пониква. Дърветата се раззеленя-ват. Всичко цъфти. Лятото е топло. Птиците и щурците пеят. През есента се събира реколтата. Дърветата си обличат шарената премяна. Всичко е толкова красиво! А виж я зимата – дърветата са оголели, тревичките и цветята са се скрили да спят на топличко в земята. Птиците са отлетели далеч на юг. Студено и тъжно е. На какво да се радват хората? Трябва да направя нещо, за да има радост и красота и през зимата.

Цяла нощ добрата Вълшебница не могла да заспи. Въртяла се в мекичкото си легло и се чудила какво да измисли, за да направи зимата по-приятна. Призори ѝ хрумнала чудесна идея. Чак тогава Вълшебницата успяла да заспи.

Толкова много искала старата Вълшебница да зарадва хората, че не могла да спи дълго. Станала и излязла толкова рано, че Котаран само учудено я погледнал с едно око и си продължил дрямката.

Вълшебницата отишла пак до ръба на облака си, протегнала напред ръцете си, казала вълшебни думи и от ръцете ѝ към земята полетели милиони малки кристалчета – снежинките. Всички били различни една от друга и много красиви.

Когато снежинките достигнали земята, хората много ги харесали. Децата били най-щастливи, започнали да се смеят и да ги гонят, а когато снежинките покрили цялата земя, децата измислили различни снежни игри.

Семенцата, скрити в земята, не можели да видят снега, но усетили, че вече си имат одеало и им е по-топличко и уютно.

- Е, Котаране, готова съм – казала на котката си добрата Вълшебница, когато се прибрала. Успях да направя зимата по-красива и интересна за хората. Надявам се всеки път, когато видят снега да им става приятно и да усетят обичта, с която го измислих за тях. Така и те ще се сещат да са по-добри един с друг.

И така, добрата стара Вълшебница измислила снега, за да зарадва хората. След това тя започнала много често да ходи до ръба на облака си. Правела го през всички сезони и продължава да го прави и до днес. И вина-ги, когато отиде до ръба на облака, за да надникне, помага с вълшебствата си на поне един човек в беда.

Всеки път, когато види хора, които се обичат и са добри с останалите, Вълшебницата се радва много. На лицето ѝ се появява блага усмивка и силата ѝ за правене на вълшебства и добрини се увеличава.

Като виждат, че хората стават все по-мили и добри, всички избягали от човешките лошотии Вълшебници ще се върнат сред нас на земята.