Какви ги вършиш?

- Какви ги вършиш?! Какво ти става? – пита ме едно младо момиче. Гледа ме право в очите с укор и почуда. – Не мога да разбера какво се случи. Как стигнахме до тук? Какво направи с мечтите и целите ми? Съвсем ли полудя? Защо допусна да кацна още преди да полетя? – не спира да ме пита и укорява тя, със сълзи от гняв и разочарование в очите.

А аз мълча. Не знам какво да ѝ отговоря. Че често става така ли? Може ли това да е оправдание? Истината е, че оплесках нещата. Малката е права да беснее.

-Не знам защо стигнахме до тук – успявам да ѝ отговоря. – Не знам какво не ми достигна и къде греша – продължавам да се оправдавам. Лъжа я. И тя го знае много добре. Истината е, че мога да я заблудя само ако тя го иска. Само че, тя вече не иска. Писнало ѝ е. Не е съгласна с това, което се случва. Не е съгласна с това как живеем. То няма нищо общо с нейните планове и мечти за живота. Искала е нещо, но не го е получила. Уморила се е да чака. Кога съм тръгнала в грешната посока, по която тя е била сигурна, че не иска да върви? До къде съм стигнала и защо стоя на това място, което не е добро за мен? Много въпроси.

- Не реализира мечтите ми! Направи нещо! – не спира да ми се гневи малката.
Нямам какво да ѝ отговоря. Мога пак да я излъжа, както направих преди малко и както съм правила винаги до сега. Обаче тя не иска да ми повярва. Дошла е защото търпението ѝ е изчерпано. Изправила се е пред мен, защото така повече не може. Няма друг, който да се намеси, да ми напомни коя е вярната посока и да настоява да намеря пътя към нея. Само тя знае коя съм аз и има право да ме съди.

Страх ме е, че ако и сега я разочаровам тя повече няма да дойде. Няма да ме укорява, няма да ми иска обяснения и да ме подтиква да направя нещо, да се раздвижа и да превърна мечтите на момичето в реалност.

Пак съм сама. 20-годишната ми версия, която до преди секунди ме питаше какви ги върша и ме укоряваш до къде съм я докарала, се е върнала на снимката в ръцете ми.

Наистина, какви ги върша? Малката е права. Трябва да действам. Веднага!