СНОПЪТ ПРЪЧКИ НА КАН КУБРАТ

Всеки ден се уверявам как забравяме тази простичка заръка. Колко много мъдрост и сила е съчетана в нея, а на нас е оставено само да я следваме.В забързаното си ежедневие обаче не просто не се сещаме, а дори постоянно я нарушаваме и все разпиляваме снопа на съставните му пръчки. А няма нужда човек да се замисля кой знае колко, за да осъзнае, че по единично всеки един от нас е слаб и ако ще да вложи всичките си сили в дадено нещо – то пак няма да се получи без поне малко помощ от приятел, роднина, познат, случаен човек на улицата. Ако поне от време на време се замисляме над това и честичко се сещаме за дълбокия смисъл на снопа пръчки на кан Кубрат, ще направим живота на другите, а и нашия собствен по-лесен.
Какво ме накара отново и отново да се замисля над дълбоката мъдрост на тази простичка история със снопа? Това е една ежедневна случка, която всички ние сме наблюдавали или участвали. Преди да разкажа историята ще направя едно уточнение. Става въпрос за невзрачна история с едни малки мургави българчета (думата ромчета ще я спестя, защото дори те самите не я използват). Ще кажа само, че нито съм расистка, нито съм техен защитник. Както повечето българи в България и аз се вузмущавам и то с джоба си, как може аз да си плащам всички дължими задължения, а други хора да не го правят. Как не мога да си позволя да отгледам дори едно дете, а те да ги правят на конвейр и така нататък и така нататък. По повод всичко това ще кажа само едно – КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА ТОВА! Те ли?! Задавам само въпроса, а отговора, отговорите ги знаем всички...
Да се върна на простичката ситуация, на която станах свидетел. В почивните дни преди Великден (на Разпети Петък) и аз, като всеки почиващ човек, реших да разпусна малко. Излязох на това хубаво време да поиграя тенис на корт с баща ми. До тук добре – разигравахме си ние с него, около нас играеха хлапета на фотбол, а майките им ги наблюдаваха отстрани. По едно време на игрището, като същински малки хуни, 5 – 6 мургави българчета на ролери просто връхлетяха. Като казвам връхлетяха, имам впредвид просто караха бързо като всички хлапета, но без да си позволяват да пречат на някого, още повече на мен и на баща ми, а ние играехме тенис на доста голяма площ. По едно време на мъниците им омръзна да вършеят с ролерите и попитаха другите, играещи футбол мъници, дали искат да играят заедно. Да вмъкна моето, странично и нецеленасочено наблюдение в този момент – докато питаха, направиха го без излишно детско нахалство, а когато им беше отговорено категорично НЕ, те просто се отдръпнаха и ги оставиха да си играят футбол. Въобще не ми се ще да коментирам защо белите българчета троснато отказаха да играят с мургавите българчета... Дали това е отношение насадено им от родителите или от някой друг – коментарът е излишен!!! Как са се почувствали другите мъници от отказа – също не ми се ще да коментирам! Мога обаче друго да кажа – докато безмълвно и с огорчение наблюдавах тази „ежедневна“ случка, която се отнася за деца... си казах, че това е грешно...
Друго също ми направи мгного силно впечатление. Винаги, когато играя тенис, почти всички хлапета, които наблюдават го правят с възхищение. Е, не заради професионалните ми изпълнения разбира се, а заради самата игра. И този ден дребосъчетата около нас не направиха изключение. Хем ни гледаха с възхищение, хем ни помагаха, когато изпуснем топките някъде из игрището. Ето така и ние с баща ми се чувстваме като професионални тенисисти – имаме си истински подавачи. В този момент обаче, вниманието ми отново беше привлечено от мургавите българчета. Освен че искрено ни се радваха, възхищаваха, даже ме похвалиха за играта ми (а аз определено играя зле, но поне в детските очи съм добра). На всяко мое „мерсиии“ за подадената топка, те ми отвръщаха или със същото закачливо „мерсиии“, или с „няма защо“. Изобщо няма да коментирам, че ни говореха на Вие, а към баща ми се обръщаха с „господине“... Е същите тези родители, които са „научили“ невръстните си деца да не говорят и играят с мургавите българчета, са забравили да ги научат да говорят на Вие с по-големите, забравили са да ги научат да използват в ежедневието това повече от официално обръщение „господине“... Спирам коментара си до тук, като само ще кажа още, че не е нужно да предаваме на следващото поколение негативизма, лошото си възпитание и още повече - лошото си отношение. Ще вмъкна и малката подробност, че на това хубаво време изгорях на слънцето и определено аз също бях с различен цвят на кожата – станах червенокожа, върл фен на Цървена звезда ;).
В резюме ще спомена моя първи „сблъсък“ и проявеното от мен лошо отношение към едно мургаво българче. Била съм 3-4 клас и тогава си разменяхме миришещи листчета. Имахме нов съученик, връстник, чист и спретнат като всички нас, но и „малката“ подробност – мургаво българче. В едно от междучасията ни наблюдавах как той минава при няколко от съучениците ни и ги пита искат ли да си „менкат“ с него листчета. Е познайте какъв беше отговорът от всички. По-лошото е, че и моят беше такъв. Отнесох се по същия начин и до колкото си спомням, го направих не за друго, а защото всички го правят.
Е дали си заслужава да правим нещата, защото всички правят така или поне от време на време (ако не винаги), да послушаме себе си и да направим това, което трябва, това което чувстваме и вярваме, че е добро и правилно?
Защо е нужно да сме част от масовката, от модното, от стереотипа, защо е нужно да си слагаме рамки, дори по-лошо - слагаме, напъхваме и другите в тези рамки. Да не говорим за любимия ми общ знаменател, който често използваме. А кой ни дава това право – да постъпваме така с другите и със самите себе си?!
Докато забравяме простичката история за снопа пръчки, оставена ни от нашите предци – ще продължаваме да мрънкаме от всичко и от всички и ще забравяме да поглеждаме първо в... НАС!!!