Не можеш просто да си живееш нормално и да я забравиш или да я оставиш за „подходящ“ момент. Нуждата да пишеш е толкова сериозно заболяване, че не минава без лечение. А единственото лекарство, както сигурно сами се досещате е писането. Но какво става, ако не можеш да пишеш? Защо да не можеш ли? О, има много доста причини! И в повечето случаи са коя от коя по-глупави и досадни. Например: сутрин е и си в блъсканицата в градския транспорт; имаш си някаква друга досадна работа и трябва да си я работиш (няма как да кажеш нещо като: „Всички клиенти вън! Имам нужда да пиша!“); бебето ти плаче и трябва да се погрижиш за него; имаш гости и така нататък. Но най-лошо е, когато не можеш да пишеш, защото нещо отвътре не ти е наред. Емоциите и умората са толкова сгъстени, така са се натрупали и оплели, че отваряш винтилчето, но парата не излиза. Нишката така се е огелпила, че не можеш да ѝ хванеш края, за да я започнеш и разплетеш. В главата ти кръжат и се блъскат толкова мили, че не можеш да уловиш нито една. Голяма агония е това, да знаете!
Нуждата да пишеш е силна, понякога чак влудяваща. Запомнете го това от мен и проявявайте разбиране към хората, които имат радостта и мъката да я изпитват. Защото не е лесно. Както вече отбелязах, това си е сериозна болест. Лишен от лекарството писане човек не умира, но със сигурност може да си загуби разсъдъка. И хич не преувеличавам! Но това е от, всеки с орисията си.
И все пак е хубаво – нуждата да пишеш, писането, сладката умора след това. Писал си, извадил си късче от душата си и си го дал на света, както аз сега ви давам тази изповед. Друг път, решаваш да запазиш написаното само за себе си или да го унищожиш, или... Извинявайте! Май се увлякох и ви досадих. Просто имах нужда да пиша. Мислите ми препускаха много, на различни страни, неуловими. А аз имах нужда да пиша. Така реших да пиша за нуждата да пишеш и да ви я споделя.
Нуждата да пишеш не е желание. Тя е необходимост, също като нуждата да дишаш.
