Внезапният вятър на Съдбата

Понякога нещата в живота се случват бързо. На всичкото отгоре и неочаквано. И какво правим тогава? Човек си има планове, решил е какво трябва да се случи и защо. И изведнъж – БАМ! – нещо неочаквано. Голямо, непредвидено, че и променящо посоката му на движение.

И предоставеният от Съдбата силен попътен вятър понякога е доста плашещ, но той поне те тласка в желаната посока. Спирачките не работят, лениш с бясна скорост, но поне това, в което ще връхлетиш се е твоята цел. И да си счупиш главата, ще е в това, за което си мечтал и си си ги избрал.

По-страшно е, когато Съдбата ти прати внезапен ураганен вятър, който те отнася в неизвестна посока. Съзнаваш, че животът ти се е променил и никога няма да е същият, но не знаеш на къде отиваш. Скоростта пак е голяма и спирачките не работят, но нямаш утехата, че ще се размажеш в нещо желано. Не знаеш колко време вятърът на Съдбата ще те носи на крилете си, нито къде ще те стовари. Трябва да се оставиш на въздушното течение и да опиташ да направиш непредвидените ситуации, които съставят живата ти, възможно най-приятни и полезни. И да се надяваш. Защото, когато вятърът на Съдбата се навилнее из живота ти може да се окажеш на най-прекрасното място, по-хубаво дори от най-смелите ти мечти.

Попътен вятър!

Нуждата да пишеш

Позната ли ви е? Знаете ли какво е „нуждата да пишеш“? То е нещо, което може да се сравни с нуждата да дишаш. Е, ако не можеш да пишеш не умираш или поне не умираш толкова бързо, колкото ако не дишаш. По-вероятно е да се побъркаш.

Не можеш просто да си живееш нормално и да я забравиш или да я оставиш за „подходящ“ момент. Нуждата да пишеш е толкова сериозно заболяване, че не минава без лечение. А единственото лекарство, както сигурно сами се досещате е писането. Но какво става, ако не можеш да пишеш? Защо да не можеш ли? О, има много доста причини! И в повечето случаи са коя от коя по-глупави и досадни. Например: сутрин е и си в блъсканицата в градския транспорт; имаш си някаква друга досадна работа и трябва да си я работиш (няма как да кажеш нещо като: „Всички клиенти вън! Имам нужда да пиша!“); бебето ти плаче и трябва да се погрижиш за него; имаш гости и така нататък. Но най-лошо е, когато не можеш да пишеш, защото нещо отвътре не ти е наред. Емоциите и умората са толкова сгъстени, така са се натрупали и оплели, че отваряш винтилчето, но парата не излиза. Нишката така се е огелпила, че не можеш да ѝ хванеш края, за да я започнеш и разплетеш. В главата ти кръжат и се блъскат толкова мили, че не можеш да уловиш нито една. Голяма агония е това, да знаете!

Хората, които нямат нужда да пишат, не проявяват разбиране, освен ако не страдат от някое подобно заболяване (като например нуждата да рисуваш). За тях е съвсем непонятно. Могат дори да ви кажат нещо от сорта на: „Добре де, ще пишеш после!“. После ли? Че кога е това после?! Сега си се позадушавай, по после някога ще подишаш. Така не става.

Нуждата да пишеш е силна, понякога чак влудяваща. Запомнете го това от мен и проявявайте разбиране към хората, които имат радостта и мъката да я изпитват. Защото не е лесно. Както вече отбелязах, това си е сериозна болест. Лишен от лекарството писане човек не умира, но със сигурност може да си загуби разсъдъка. И хич не преувеличавам! Но това е от, всеки с орисията си.

И все пак е хубаво – нуждата да пишеш, писането, сладката умора след това. Писал си, извадил си късче от душата си и си го дал на света, както аз сега ви давам тази изповед. Друг път, решаваш да запазиш написаното само за себе си или да го унищожиш, или... Извинявайте! Май се увлякох и ви досадих. Просто имах нужда да пиша. Мислите ми препускаха много, на различни страни, неуловими. А аз имах нужда да пиша. Така реших да пиша за нуждата да пишеш и да ви я споделя.

Нуждата да пишеш не е желание. Тя е необходимост, също като нуждата да дишаш.

Смисълът на живота

Смисълът на живота… Голямо умуване и голямо търсене на този смисъл пада. Някой търси смисъла на живота си, друг се жалва, че животът му няма смисъл. Но всички са убедени, че животът има някакъв смисъл. Не знаят какъв е и как да го открият. Убедени са, обаче не само, че го има, но и че е велик!

А хрумвало ли ви е, че може човешкият живот да няма смисъл? Раждаме се, размножаваме се (или пък не!) и умираме. Както го правят и всички останали животински видове. Още не съм чувала да се разсъждава върху смисъла на живота на някой заек. Съмнявам се, че и заекът се обременява с това. Той просто се ражда, живее и умира. Точно както го правим и ние хората. Само че, ние за разлика от заека (чаплата, костенурката, червея, рибата или който там си изберете), се имаме за голямата работа.

Всички други видове просто си живуркат, а ние сме дошли на тази земя с някакъв велик смисъл. Смешна работа! Сума ти народ си губи времето с мъчителната главоблъсканица „какъв смисъл има животът ми?“. А вместо това, би могъл да свърши нещо смислено.

Ако искате животът ви да има смисъл, трябва сами да му го изберете. Но все пак не е задължително. Може и просто, ей така, да си живеете! Без претенции за велики дела, без превземки и терзания. Защото животът не е философско съчинение, а действие и ще има смисъла, който сами сте му придали с делата си.

И докато умувате над великия смисъл на съществуването си, не забравяте да си поживеете, че краят е неизвестно кога, но със сигурност е неизбежен!

Да продължиш нататък

Да продължиш. Това е важното. Каквото и да се случи, вдигни глава и върви напред. Хубавото и лошото в живота се нанизани като мънистата на броеница – бяло, черно, бяло, черно, бяло, черно.... Днес си горе, утре – долу. Неизбежно е. Важното е, че има утре, че с новия ден броеницата ще се завърти и черното топче ще се смени с бяло. Това е. Колкото и да искаме, колкото и несправедливо да ни се струва, няма как да си живеем все безгрижно.

Бедите са неизбежни. Проблемите, тревогите и мъките са неразделна част от живота ни. Не ни харесва, което е нормално. Искаме все да сме засмени и спокойни, но не става. Трябва да се научим да приемаме живота в цялото му многообразие. Без да драматизираме излишно, без да се поддаваме на мисли от типа на „защо на мен?“, „с какво го заслужих?“ и т.н. трябва да продължаваме напред. Случилото се случило, едно минава друго идва. Просто така е устроен светът. Нямаме друг избор, освен да продължим нататък, да подходим трезво към проблемите, за да намерим решение и да чакаме слънцето отново да изгрее и на нашата улица. Това е – черно топче, бяло топче, черно топче, бяло топче…

Важното е, когато сме в беда, да не се самосъжаляваме и паникьосваме. Да запазим присъствие на духа и да се борим за себе си. Каквото и да ни сполети, да продължим нататък. Сигурни, че скоро всичко пак ще е наред, да се борим за себе си – спокойно, методично и уверено.

Ами хубавите мигове? Какво да кажем за тях? Не е достатъчно просто да си седим и да ги чакаме. Добре е да се потрудим, за да ги създадем. Да се грижим за себе си, да си угаждаме, да се уважаваме и да се обичаме. Когато сме в хубав период от живота, да не мислим за всичко, което може ей сегичка да се обърка. На хубавото трябва да се наслаждаваме без да го помрачаваме с предположения и безпокойства, без да мислим, че може всеки момент да си отиде. Просто да се отдадем на хубавите емоции и да ги изживеем пълноценно.

Винаги да продължаваме нататък.

Свободен ли е печатът? Ами ти?

Наближава 3-ти май – Световен ден на свободата на печата (през 1993 година Общото събрание на ООН обявява 3-ти май за Световен ден на свободата на печата, защото свободната, плуралистична, независима преса е основен елемент на всяко демократично общество).

Хората работещи в тази област ежедневно са засегнати от темата. Използват гарантираната им от законите свобода, защитават я, борят се за нея. Надявам се тези, които се отказват от свободата си (от страх или за пари) да са изключение.

Предлагам ви, на 3-ти май всички, независимо то професията и хобито си, да се позамислим за свободата си. Свободни ли сме? Чувстваме ли се спокойни да изразим мнението си? Подкрепяме ли хората, които изразяват своето? Това са все важни въпроси. Степента, в която се чувстваме свободни да мислим и определяме думите и действията си сами, се отразява върху целия ни живот и върху самочувствието ни.

Робът не може да е щастлив, дори доброволно да се е отказал от свободата си.

Цензурата налагана отвън е страшна. Но още по-страшна е цензурата, която човек си налага сам. Да се предадеш на страха, сам да затвориш мисълта и мнението си в клетка, това е наистина страшно, жалко, дори позорно.

Законите в демократичното общество, колкото и да са добри, не правят хората свободни. Да си свободен или роб, всеки решава сам за себе си. Колко ценни и важни са ви свободата и достойнството, само вие си знаете.

Та, ако не ежедневно, то поне на 3-ти май си направете една ревизия на свободата. Дано резултатът от нея да ви хареса.

Обръщение към ползващите софийското метро

Уважаеми хора, ползващи софийското метро, обръщам се към вас с молба да си припомните правилата на доброто възпитание, етиката и безопасността. Срамувам се, че ви казвам тези думи. А хората провокирали ме да ги кажа, трябва да се срамуват още повече.

Сутрин на път за работа или училище, почти всички сме сънени, „кисели“ и голяма част са недоволни от мястото, на което отиват. Но ако крещим и нагрубяваме всеки, който ни погледне или докосне, няма да променим към по-добро живота си. Но ако сме мили и усмихнати е възможно да подобрим нечие настроение.

Интересното четиво много спомага за това, пътуването да е по-приятно нали? Да господине, за Вас се отнася, който си мислите, че в сутрешната блъсканица е много удобно да отворите вестникът си ида го подпрете върху нечия глава. Запитайте се някой ден, дали и за околните е приятно – за собственика на главата и за тези, които блъскате, за да осигурите пространство за четивото си.

Това, че някой е по-нисък и слабичък не е причина да го премазвате. Нали уж сме цивилизовани? Правилата на естествения подбор са за джунглата. В обществения транспорт трябва да се спазват правилата на цивилизованото общество.

Предлагам на госпожата с кафето, сама да се досети какво бих ѝ казала. Само ще ѝ пожелая човекът, върху когото неизбежно рано или късно ще го изсипе, да е миролюбив, защото, ако случи на някой като господинът с раницата, който се върти, блъска и ругае всички…

Слушането на музика е приятно занимание, но не е нужно да го споделяте с всички във вагона. Първо защото не са длъжни да споделят музикалния Ви вкус. Второ – ще оглушеете.

Може би не сте забелязали, но хората не са като юрганите. Няма как да им изкараш въздуха и да намалиш обема им със 70%. Но пък имат ребра, които се чупят. Спомнете си този факт следващия път, когато се блъскате, за да влезете, когато е очевидно, че няма място. Изчакайте следващия влак.

Отстъпвайте мястото си на децата и бременните!

Мога да продължа, но мисля, че схванахте идеята.

Скъпи хора, които ползват софийското метро, моля ви, бъдете мили, любезни и добри, за да стане и животът ни малко по-добър.

Трите вълшебни съставки: акъл, мерак и упоритост

България не е Швейцария. Политиците ни са такива, а законите – онакива. Бедни сме. И така нататък и така нататък. Който иска да се оправдава, винаги ще намери с какво.

Е, аз съвсем не твърдя, че България е Швейцария и че всичко ни е чудесно. Твърдя само и то най-отговорно, че не трябва да се оправдаваме и сравняваме с другите. Тези, които ни дърпат надолу са мързелът и апатията. А не трябва много – акъл, упоритост и мерак да изпипаш това, което правиш. Ако всеки направи, това което е по силите му с мисъл и старание няма да си говорим за швейцарците, защото те ще говорят за нас.

Ще ви дам един прост пример: господин Х решава и отваря магазин за обувки. Много е трудно. Законодателството ни не помага на микробизнеса, а го „закопава“. А и платежоспособните клиенти не са в изобилие. Това са две неоспорими истини. Но все пак и господин Х трябва да направи нещо, за да привлече клиенти (да вложи акъл, мерак и упоритост). Отворил е магазин, заредил го е с хубави и качествени обувки и до там! Ако господин Х беше вложил повече акъл и мерак щеше да се сети да сложи няколко столчете, за да е по-удобно за клиентите да премерят избраните обувки. Щеше да е сложил и огледала, за да се видят хората отстрани и да преценят дали обувките им отиват. Господин Х продава сравнително скъпа стока, но няма възможност за друго плащане освен в брой. Ако вложи повечко мерак и старание да изпипа нещата, господин Х може да помисли и за достатъчно големи и красиви торби, в които да опакова покупката, за да може клиентите му лесно и с настроение да ги отнесат до дома си. Заради тези недостатъци на господин Х-овия магазин, аз като клиент ще предпочета магазина на г-жа У. А господин Х ще се оплаква, че „в тая държава бизнес не може да се прави!“

Господин Х, съгласна съм, че не е лесно и в държавата ни има много неща, които трябва да се променят. Първото е народът ѝ да спре да се оплаква и да започне да действа – всеки да прави каквото може, влагайки вълшебните съставки: акъл, мерак и упоритост.

Есента

Есента е най-красивият сезон. Тогава грее слънце и вали дъжд. Образува се дъга!
Обичам есента! А вие, обичате ли есента?
Стават цветни дървета. Червени дървета, оранжеви дървета, жълти дървета.
Например има рождени дни и именни дни.
И това е, което мога да кажа за есента.

Автор: Мариела Ханджиева, 8 г.
Остатъка от статията тук

Какви ги вършиш?

- Какви ги вършиш?! Какво ти става? – пита ме едно младо момиче. Гледа ме право в очите с укор и почуда. – Не мога да разбера какво се случи. Как стигнахме до тук? Какво направи с мечтите и целите ми? Съвсем ли полудя? Защо допусна да кацна още преди да полетя? – не спира да ме пита и укорява тя, със сълзи от гняв и разочарование в очите.

А аз мълча. Не знам какво да ѝ отговоря. Че често става така ли? Може ли това да е оправдание? Истината е, че оплесках нещата. Малката е права да беснее.

-Не знам защо стигнахме до тук – успявам да ѝ отговоря. – Не знам какво не ми достигна и къде греша – продължавам да се оправдавам. Лъжа я. И тя го знае много добре. Истината е, че мога да я заблудя само ако тя го иска. Само че, тя вече не иска. Писнало ѝ е. Не е съгласна с това, което се случва. Не е съгласна с това как живеем. То няма нищо общо с нейните планове и мечти за живота. Искала е нещо, но не го е получила. Уморила се е да чака. Кога съм тръгнала в грешната посока, по която тя е била сигурна, че не иска да върви? До къде съм стигнала и защо стоя на това място, което не е добро за мен? Много въпроси.

- Не реализира мечтите ми! Направи нещо! – не спира да ми се гневи малката.
Нямам какво да ѝ отговоря. Мога пак да я излъжа, както направих преди малко и както съм правила винаги до сега. Обаче тя не иска да ми повярва. Дошла е защото търпението ѝ е изчерпано. Изправила се е пред мен, защото така повече не може. Няма друг, който да се намеси, да ми напомни коя е вярната посока и да настоява да намеря пътя към нея. Само тя знае коя съм аз и има право да ме съди.

Страх ме е, че ако и сега я разочаровам тя повече няма да дойде. Няма да ме укорява, няма да ми иска обяснения и да ме подтиква да направя нещо, да се раздвижа и да превърна мечтите на момичето в реалност.

Пак съм сама. 20-годишната ми версия, която до преди секунди ме питаше какви ги върша и ме укоряваш до къде съм я докарала, се е върнала на снимката в ръцете ми.

Наистина, какви ги върша? Малката е права. Трябва да действам. Веднага!

Какво очаквате от 5-звезден хотел?

Какво очаквате от хотел 5-звезден? Аз лично само едно – всичко да е идеално. Но дали го получих? Не точно.

Бях в 5-звезден хотел в Приморско. Близо до плажа, с три басейна, фитнес зала, СПА център, детски клуб, 2 ресторанта, сладкарница, сешоар в банята, кърпи и чаршафи сменяха всеки ден, стаите са прилично обзаведени и не знам си още какво.

Персоналът беше сравнително учтив. Камериерките нахълтваха като в собствената си стая, ама то това май е „златен стандарт“ при хотелите.

Златните багри по тапетите, парапетите и лампите във фоайето ми дойдоха малко в повече, но това, разбира се, е въпрос на личен вкус.

И до тук с хубавото.

За all inclusive храната не мога да кажа и една добра дума. Рядкото кафе беше най-малкият недостатък. Не, не ми казвайте, че при all inclusive винаги е такова! И така да е, не е правилно, а и 5 звезди, все трябва нещо да означава! Доста по-лошо беше, че остатъците от обяд ни ги сервираха на бис за вечеря. Храната беше и доста мазна и еднообразна. През четирите дни, които прекарах в този хотел, гарнитурите бяха 100% еднакви. Какво е яденето трябваше да отгатваме сами, защото нямаше етикети – дразнещо за всички и много опасно за хората с хранителни алергии.

Чашите бяха измити със съмнително старание. Достатъчно чиста, за да я ползвам, намирах на втори-четвърти опит. Пет звезди, дайте им и шеста!

Не липсваха и разни детайлчета, които разваляха цялостното впечатление – повредена дръжка на балконската врата; някое отлепено тапетче; изглеждаше чисто, но алергичният ми нос не се заблуждава от привидности и отчете не малко количество прах; стъклото на балконските парапети беше мито някога, но доста отдавна; дръжката на балконската врата беше повредена; цветята бяха поливани и до там – никой не се беше сетил, че трябва се отстраняват изсъхналите части; дреболии, дреболии… Пет звезди, ама поугаснали.

Няма как да не се запитам, кой раздава звездите на хотелите? Може споделеното от мен да ви се стори не кой знае какво. Ако хотелът имаше две или най-много три звезди, нямаше да съм толкова взискателна към него. Мръсни съдове не бих простила никому, но отлепен тапети немърливо гледани цветя не бих направила на въпрос. Но случаят е друг – пет звезди трябва да означава нещо – всичко да е безупречно!

В заключение държа да отбележа, че това е все пак само един от многото хотели в Приморско и аз не искам да ви настройвам срещу градчето. Там е чудесно за почивка и плажовете са прекрасни! Била съм там в друг хотел, който има само четири звезди, но всичко беше идеално!

Писмо до по-малката, сладката ми (тя си знае коя е)

Здравей, по-малката! Здравей, сладка моя! Пиша ти това писмо, защото ей сега се замислих. Бръмнаха ми разни глупави мухи из главата. Мисля си какво се случва и защо, изобщо мисли за живота на стар човек.

Ти си по-малка (и към днешна дата все още малка). Още не си видяла и преживяла някои неща, които в живота на всяко момиче са неизбежни. Но не бързай! Всичко, което има да се изживее ще го изживееш. „Всяко нещо с времето си“, както са казали мъдрите хора.

Ти си умно, силно и смело момиче. Знам, че ще продължаваш да си такава и ще направиш живота си чудесен. Въпреки това, като по-голяма, ще си позволя да ти дам няколко съвета.
1. На никого не позволявай да ти казва коя си и какво искаш – това го решаваш и знаеш само ти.
2. Никога не забравяй, че си прекрасна и че заслужаваш най-доброто!
3. Не допускай това, което някой казва да е по-важно от това, което чувстваш. Най-правилният компас, показващ пътя към щастието е сърцето ти.
4. Никога не прави нещо, ако чувстваш, че го правиш против себе си!
5. Никога и на никого не позволявай да се подиграва с мечтите ти или да ти казва, че са неосъществими. Може да изисква много време и работа, но ако наистина искаш нещо, можеш да го постигнеш. Вярвай в себе си!

Не знам дали точно днес ще успееш да ме разбереш добре, ти и другите твои връстнички, които може би ще прочетат това. Но все пак, надявам се, че ще остави поне една малка следичка във вас.

Ако не друго, запомнете поне това, че винаги трябва да обичате себе си, да се уважавате и да отстоявате правото си на индивидуалност и щастие.
Това е, което исках да ти кажа, сладка моя, ей сега, когато се замислих за нещата от живота.

Мисленето му е майката

„Много мислиш! Там ти е проблемът!“ Често са ми казвали това или нещо с подобен смисъл. Но аз не спирам да мисля. И не смятам, че там ми е проблемът. Всичко на този свят преди да стане нещо е било мисъл.

Мисля, да! Мисля непрекъснато и за какво ли не. И не смятам да се отказвам. Нищо хубаво не може да бъде направено без да е измислено. Проблемите също се решават с мислене.

Говоренето и действането без мисъл в главата не водят до нищо добре.

Мисленето му е майката.

Сигурно сте чували, че „в началото бе словото“. А какво е словото? Изразена на глас мисъл. Всяка промяна започва с мисъл-идея. За да направим живота си по-добър трябва да помислим и то в правилна посока. Да определим проблемите си ида измислим решение. Или просто да измислим начини, с които да направим живота по-добър. Тук всяка дреболия е от значение, аз например мисля, че най-лесните неща са: отстъпете място в градския транспорт; задръжте врата, за да мине някой; усмихнете се на касиерката в магазина. Мислете за собствената си радост, но и за чуждата.

Мислете за хубави неща и ще правите хубави неща. Правете хубави неща и ще получавате хубави неща. Схемата е много проста. Само малко трябва да се помисли.

Всяко нещо се ражда като мисъл. Мисленето му е майката.

А всеки, който смята, че многото мислене е проблем, ще посъветвам да помисли пак.

Послепис: На всички, които биха ме попитали, щом мисленето му е майката, кой е таткото, отговарям предварително: действането.

Казана дума – сторена беля или за ползите от цедката на устата

Промяната - стъпка по стъпка

Вълшебните думички

Честита Баба Марта! Дано всички сме здрави и щастливи!

От малка много обичам този празник. Слагането на мартеници за мен не е просто навик и традиция, а нещо като магия. Една добра магия за здраве и късмет.

Мартениците ми напомнят и за смяната на сезоните – след белия сняг се ражда нов живот, скоро всичко ще стане зелено, дърветата ще цъфнат. Аз посрещам пролетта на първи март, дори навън още да трупа сняг на мен ми става пролетно.

Но напоследък освен радост този празник ми носи и известна тъга. Всички тези пластмасови боклуци, които чувам да наричат „мартеници“ ме дразнят ужасно! Всъщност нямам нищо против значките и гривничките от червени и бели пластмасови мъниста. Нямам нищо против и да се купуват на децата. Не съм враг нито на Мики Маус, нито на Батман. Какъв тогава ми е проблемът ли? Ами просто искам някой да обясни на децата, че мартеница и пластмасова значка са две различни неща. Мартеницата е нещо направено от червен и бял конец. Например: „Щом тази значка ти харесва, ще ти я купя. Но тя не е мартеница. Виж това – то е мартеница“. Толкова ли е трудно?

Сериозно трябва да се замислим за бъдещето. За традициите и ценностите, които имаме и какво правим с тях.

Честита Баба Марта!


Здравей! Как си?
От утре… Не днес!
4 вредни твърдения, с които сами спираме развитието си

Не е трудно да промениш живота си!

Животът ми е много, ама много скапан. Имам работа, която не харесвам; роднини и приятели ми натякват, че на тази възраст още не съм омъжена; съседите ми са гадняри. Чувствам се грозна и уморена. Апатична съм. Единственото ми развлечение е четенето на списания със сутрешното кафе. Прочела съм какво ли не. И днес продължавам тази традиция. Попадам на статия, в която авторката говори за смахнатия ритъм и начин на живот, който съвременните хора са си наложили . Говори за стресирания, неудовлетворен наш съвременник (чудя се познава ли ме тази жена, та така добре ме описва?). След това въпросната авторка дава и няколко съвета, които според нея могат да променят и подобрят живота ни. Приисква ми се да пробвам. Какво пък? Не ми се вижда възможно животът ми да стане по-гаден. И някак внезапно решавам на сто процента да се доверя на тази непозната жена. Ако не друго, то поне инат имам в изобилие, така че, ей сега, от този момент, започвам да прилагам формулата ѝ.

Започвам с първа точка, в която се говори, че трябва да спрем да се стремим към наложените идеали за външност. Вместо това да приемем себе си каквито сме и да се обичаме.
Събличам се по бельо и заставам пред огледалото. Все още не съм се променила достатъчно (все пак започнах преди две минути), за да се захвана с някоята и друга дъска, която ми се е разхлопала, та решавам да започна с нещо по-лесно. Заставам пред огледалото и започвам анализ:
1. Косата ми е красива (винаги съм си я харесвала, за това хитро започвам огледа от нея) – гъста, лъскава, все още без бели косми, дълга – истински разкош.
2. Лице – е, не съм първа красавица, но ако се отърва от това вечно кисело изражение... Е, добре де, признавам си! Имам правилни черти, бръчките още не са се появили. Гледам се някак по-различно от друг път. Нали според условието на задачата трябва да си намеря предимствата, за да ги подчертая и недостатъците, за да ги обикна, налага ми се да не съм чак толкова критична, колкото обикновено. И някак идеята, че съм някой, който да обичам ми харесва. До сега все съм изисквала от себе си, все съм „бягала за норматив“. А сега... Е, изненадващо бързо възприех новата гледна точка.
Докато се наслаждавам на новите мисли, погледът ми случайно преминава през часовника. Него желанието ми за житейска промяна, изобщо не го вълнува и продължава безмилостно да отмерва една по една изминалите минути. Е добре! Ще се върна в скапания си живот, но първо искам да продължа с прилагането на Първо правило. Намирам компромисно решение – ще продължа огледа, но по-набързо.
3. Тяло – стройна, 1.68 см., без целулит. Е, ако сваля 3-4 кг. няма да навреди, но и в никакъв случай не съм за изхвърляне.
Плъзвам за последен път поглед по огледалото и се удивявам – киселото изражение на лицето ми го няма. Мисълта, че отивам на работа малко ми разваля настроението, но това противоречи на новите ми възгледи. И все пак не се става за един ден нов човек. Обещавам си, че ще продължа с новата житейска програма, обличам се набързо и излизам.

Денят ми минава нормално, тоест отегчавам се и се нервирам за глупости. От работа се прибирам направо вкъщи. Пускам телевизора, къпя се, правя си нещо за ядене, гледам някакви глупости и през цялото време в главата ми кръжът моменти от изминалия ден.
Вече съм си легнала, когато се сещам, че сутринта взех решение да се обичам и да се грижа за себе си. А какво направих? Пак същото.
Ядосвам се на себе си и това ми пречи да заспя. Така не може! Ще се променям и ще съм щастлива. Точка по въпроса!
Добре де, ама как да стане? Ами ако утре пак забравя?
След още малко въртене ме осенява чудесна идея. Изхвърчам от леглото като тапа на разпенено шампанско. Намирам кутията с шивашките пособия. Не съм кой знае каква къщовница, но все трябва да имам някоя и друга макара. Чудесно! Намирам четири – бяла, жълта, черна и червена. Отрязвам от всичките и спирам да помисля. Трябват ми вълшебни думички, мантра ако повече Ви харесва. Хрумват ми доста глупави неща. По незнайна причина „Аз съм здрава, красива и щастлива“ ми се струва най-добре. Сигурно защото това ми се вижда съвършеното Аз.
Започвам да повтарям новоизмислената си мантра, докато бавно усуквам четирите конеца. Нарочно го правя бавно, за да имам възможност да повторя вълшебните думи повече пъти. Завършвам ритуала с това, да си вържа конците на китката. Всеки път, когато видя тази нова гривна ще се сещам, че съм си обещала да се обичам, повече и по-добре да се грижа за себе си и да съм „здрава, красива и щастлива“.
Доволна си лягам и заспивам спокойна и усмихната. Утре няма как да забравя, че се обичам.

Гривната върши своята работа чудесно. Следващите няколко дни отделям време да мисля за себе си. Опитвам се да вляза на дълбоко, да разбера защо и как стигнах до това негативно отношение към себе си. Не намирам разумен отговор на този въпрос. А и скоро спирам да търся. Да оставим миналото в миналото и да се съсредоточим в бъдещето. Стига с това движение по инерция. Права е авторката – то ме водеше бързо и направо, но надолу. Потъвах в апатия и депресия. Странно как тази малка статийка ме стръска и накара да се видя отстрани и да поискам да променя себе си или да се върна към отдавна загубена част от себе си, знае ли човек… А дали статията е причината или просто е катализатор, камъчето преобърнало отдавна наклонената каруца на вътрешния ми мир?
Но вече няма да се занимавам с такива мисли. Струва и се, че ме връщат назад. С тях се потапям в негативните си състояния, влизам в стария улей и започвам пак познатото ми движение по инерция. Край! Вече се съсредоточавам само върху настоящето, върху мисълта, че се харесвам и обичам.
С течение на времето свиквам все повече с идеята и освен на думи, започвам да се обичам и на дела. Слагам край на почти спартанския си начин на живот и започвам да се поглезвам с някоя и друга дреболия. След сериозен анализ на финансите си стигам до заключението, че мога да намаля парите, които отделям за черни дни и да открия едно ново перо. Начертавам още една колонка в импровизираната си домашна счетоводна книга и се замислям за заглавието. „И аз съм човек“ е първото, което ми хрумва, но не ми харесва. Освен, че е банално, ми звучи и някак си … , а бе, просто не става. След кратък размисъл написвам заглавие „Заслужавам го!“.

Доволна съм. Отне ми около две седмици, но мисля, че се справих успешно с овладяването на първа точка. Проумях, че не заслужавам да се обичам, защото няма нужда да го заслужа. То си е мое рождено право – да се приема каквато съм, да си простя малките недостатъци и да се обичам. А още по-важно е, че освен да се обичам на теория, се заобичах и на практика. Промяната ми харесва. Дори и не искам да си спомням колко време съм пропиляла в това летене по инерция, в моя случай съвсем направо и надолу.

Решавам, че съм готова и е време да продължа нататък. Отивам в спалнята и вземам от нощното шкафче списанието с моята статия-пътеводител. Зачитам се и обмислям кое да се следващото правило, което да усвоя и да направя част от живота си.
След кратък размисъл и представяне как бих могла два го направя и как ще се промени ежедневието ми, решавам да карам по ред и да обединя втори (Баланс между работа и почивка), трети (Повече движение) и четвърти (Общувайте с природата) съвет, защото няма по-добра почивка от спортуването и общуването с природата.

Така вече знам какво ще включа в бюджетното перо „Заслужавам го!“: карта за кварталната спортна зала, а веднъж седмично ще си позволявам и някоя допълнителна глезотия, като маникюр, разкрасителна процедура, масаж, кино, ресторант или каквото ми се доще на момента.

За моя най-голяма изненада, спортуването взе че ми хареса. Отначало се уморявах много бързо и ми тежеше. Но не се отказах и сега, около един месец по-късно, вече не мога да си представя ден без разходка в парка или посещение на спортната зала.

Неусетно включих в живота си и точка 5 (срещи с приятели). Стана от само себе си. Във фитнеса се запознах с много симпатични хора, отношенията ми с някои от тях преминаха от обикновено познанство в истинско приятелство.
Потърсих и някои приятели, с които напоследък, летейки по инерция надолу в собствената си потиснатост, бях загубила връзка.

С деня без техника (шести съвет) ми се получи трудно. Правих няколко опита, докато успея. Трябва да си призная, че прецених, че котлона и кафемашината не са техника, защото от тях не бих могла да се откажа.
Ако трябва да съм честна, проблемът в деня без техника изобщо не е липсата на техника. С изключен телевизор, компютър и смартфон, човек остава на саме със себе си. Това е истинското предизвикателство – да се почувстваш добре в собствената си компания.

За ужас на околните се научих и да питам (седми съвет). „Защо“ се превърна в любимия ми въпрос. И може би това е най-важното, което научих, защото ме промени много.
Накара ме да погледна на всичко от друг ъгъл. Осъзнах, че авторката на статията е права. Има ужасно много глупави правила, които сами сме си натрапили, а повечето трябва хич не ни трябват.
Установих, че също като мен доскоро, никой от хората, с които общувам не си задава въпроси. А това е важно! Трябва да питаме „Защо?“. Този въпрос, е добре да задаваме на другите, но най-вече на себе си. Питайки защо, влагаме мисъл в нещо, което до сега сме вършили по инерция (а вече знаем, че тя не винаги е нещо добро).

За няколко седмици коренно промених живота си. Оказа се, че това никак не е трудно. Само трябва да се пожелае. Да дръпнем спирачката на житейския си автомобил, за да спрем движението по инерция и да поемем кормилото. А след това да го държим здраво и внимателно да избираме посока. Просто е – всичко започва от това да се приемете и заобичате такива, каквито сте. Опитайте!


Аз - най-вярната мерна единица
Дълбочината на морето
Лесен метод за зареждане на чакрите

Дом на просвета и култура или училище-мъчилище

Скоро чух за група хора, които се обявяват против училището. Първосигнално ги укорих. „Против училището“ ми прозвуча като „против образованието и културата“. В последствие имах възможност да чуя повече за техните идеи и се оказа, чe са много близки до моите. В действителност те не са врагове на образоваността, а на образователната ни система в сегашния ѝ вид.

Света се променя и би трябвало и училището да прави същото. А нашите реформи в тази сфера май се ограничават в промяна на броя часове по този или онзи предмет. Това, което се учеше в първи клас, вече се учи в детската градина; дори децата, които учат в така наречените „реномирани“ училища, не могат без частни уроци; неграмотността набира скорост – все ясни сигнали, че нещата изобщо не са наред.

Децата нямат време да са деца. Тичат от училище на „частен урок“, пишат домашни за едното и за другото, назубрят чужди идеи, за да е доволна „госпожата“. И все не е достатъчно и може още.

Лично моята идея за образованието е коренно различна. Има разбира се, фундаментални неща, които трябва да се знаят. Но основната роля на училището трябва да е да помогне на децата да ги разберат и да могат на практика да ползват наученото. Не да наизустят формулата за лице на квадрат, а да знаят как да сметнат колко боя ще им е необходима за пребоядисването на някоя стая.

Целта на часовете по български език и литература не трябва да е учениците да повтарят мнението на някой литературен критик, а да разберат прочетеното и да си изградят собствено мнение, което да могат да изкажат и защитят грамотно.

Не е нужно децата да бъдат претоварвани с много знания, които да не успяват да осмислят и на практика да не могат да се възползват от тях. По-полезно ще е да се помага на тези, които имат желание и талант да се развиват в някоя научна област, а на останалите да се помогне да овладеят основите, които са реално необходими в живота. Може да учат по-малко неща, но наистина да ги научат.

Абитуриентите трябва да са грамотни, образовани личности, а не измъчени папагали. В училище децата трябва да усетят, че „науката е слънце“ и да могат да се радват на топлината и светлината му. Училището трябва да е място, на което учениците се чувстват спокойни и разбрани, възпитавани и обучавани. Дисциплина и изисквания разбира се, трябва да има. Анархията и невъзпитанието нямат място в училище, но това съвсем не означава, че децата не трябва да бъдат уважавани.

Светът се променя, животът се променя, а образователната система – не. И обвиняваме учениците, че са станали мързеливи, незаинтересовани, глупави и какво ли още не. Май понякога се забравя, че училищата са създадени за децата, а не обратното. Вместо да си говорим за едно време, по-добре е да направим хубаво сегато – образователна система, която да е в крак с времето и нуждите на децата, за да няма училище-мъчилище, а дом на просвета и култура.

Да се поучим от децата

Дълбочината на морето

Собствена философия и религия

Писмо до Новата година

Здравей, скъпа Нова годино!

Добре дошла! Радвам се да те посрещна. Приготвих ти чудна трапеза. Отворих шампанско в чест на пристигането ти. Посрещам те като най-скъп и чакан гост.

В твоите ръце поставям мечтите си. На теб разчитам да ми помогнеш за реализирането им. Не ме разбирай грешно, Нова годино. Аз ще работя здраво за превръщането на желанията си в реалност. От теб искам само да ми осигуриш „попътен вятър“, да ми бъдеш съюзник.

Надявам се, Нова годино, че ще бъдеш благосклонна към мен. А аз ще ти се отблагодаря като те запомня. Ще си спомням за теб и ще казвам „Много хубава година беше 2020! Една от най-хубавите.“

От своя страна, аз обещавам на теб, Нова годино, да се постарая да бъда добра. Ще направя каквото мога за хората, които срещам по пътя си. Ще се грижа добре за себе си и за близките си. Ще се постарая да ставам по-добра във всичко.

Няма да правя план, какво точно да свърша и постигна през теб. Животът ми има цел и ще вървя към нея по пътищата, които ми откриваш. Само, ей така между другото, отбелязвам, че ще се радвам ако ми дадеш възможност да пътувам по някой кратък, безпрепятствен път, който минава през красива местност.

Ами, това е, което исках да ти кажа, Нова годино. Добре дошла!


Новогодишно табло на мечтите
Нумерологична прогноза за 2017 година
Аз - най-вярната мерна единица

Обичам Коледа!

Обичам Коледа. Вие обичате ли Коледа?

Аз обичам Коледа. Много е хубаво да украсяваш елхата. Снежинките да валят и да стане сняг. Да правим снежен човек.

Автор на текста: Мариела Ханджиева, 7 години
Остатъка от статията тук

Как Дядо Мраз стана Дядо Коледа
Наистина ли Дядо Коледа не съществува?
КОЛЕДА

Висока култура – висок стандарт

Често се обсъжда ниската култура на обслужване в България. Обикновено това е тема в разговори за туризма. Само че, за съжаление, лошото обслужване не е само там, а във всички сфери. И не е редно да подминаваме проблема с въздишка и коментар, че такъв ни е манталитетът, че липсва професионализъм.

Въпросът не е само в манталитет и професионализъм, а и в най-елементарно уважение. Уважение не само към клиента, но и към себе си.

Много пъти ми се е случвало да ме обслужват зле. До сега винаги се примирявам за момента, губят ме като клиент и продължаваме нататък. Просто не се бях замисляла по-дълбоко по въпроса.

Какво промени това ли? Ами получих повод и се замислих. Онзи ден ми попрекипя от една съвсем банална ситуация. У дома се прави ремонт. Домашните майстори са чудесни. Браво на тях! (Няма кой да ни похвали, та си се похвалваме сами.) Все пак се стигна до момента, в който трябваше да участват и „външни майстори“. Дойдоха да монтират (редят или както там се казва) ламинат. И не останах доволна от обслужването:
- В стаята има малка секция. При поръчката ни обясниха, че няма проблем – срещу заплащане (размерът, на което не е известен предварително, уговаря се на място) ще я преместят. Беше специално отбелязано, че има мебел за местене. А те моля Ви се, ми искат одеяло, с което да я влачат! Ама вие тая услуга я предлагате и предварително знаете, че има нещо за местене, защо не си носите одеяло, крик, юрган и каквото още ви трябва?
- След малко: „Дайте прахосмукачка!“ – ами ако нямам? Ти сега ли разбра, че е необходима прахосмукачка?
- „Вече може да излезте вънка ди си изчистите!“ – провикват се по едно време. Въпросното „вънка“ е пред вратата на апартамента, където рязаха. Аз ли да чистя? Аз ли изцапах? Прислуга ли съм им, та си позволяват така да ми говорят?
- Нахвърляха из цялата стая найлони и ги зарязаха там.
- През цялото време слушах псувни – допълнителен бонус. Получих ги съвсем безплатно!

„Е, това си е нормално!“ – обясняват ми всички, с които коментирах и се чудят, какво пак искам и какъв ми е проблемът. Ами не е нормално така да е нормално. Какво искам ли? Искам когато плащам за монтаж да дойдат, носейки си всичко, което им трябва, да си свършат качествено работата и да изчистят след себе си (поне едрия боклук). Когато приключат да ме повикат, да ми покажат свършеното, да ми пожелаят приятен ден и да си тръгнат. Това е нормално и цивилизовано.

Занимавам Ви с това, защото то не е една малка моя лична муха, която правя на слон. Масово хората си вършат немърливо работата и не може да се оправдаваме само с манталитета и малките заплати. Пак Ви казвам, че въпросът е главно в уважението към клиента, но най-вече към себе си и към това, което правиш.

Такива, наглед дребни случки се отразяват на обществото ни като цяло. Свикваме, че е нормално да се отнасят с нас без уважение. Получава се ефектът на пеперудата, защото колкото и дебелокож да е човек, поведението на околните му се отразява и несъзнателно предава нататък.

Високата култура на обслужване и отношение към другия във всички сфери са важни, защото карат клиента/другия да се чувства добре, правят го макар и малко, по-удовлетворен от живота, а отдавна е известно, че количествените натрупвания водят до качествени изменения.

Бъдете на високо ниво, когато по един или друг начин сте в позицията „обслужващ“. Когато сте „обслужван“ изисквайте, но и оценявайте и не забравяйте да благодарите, когато получите добро обслужване.

Може би ще дойте ден, в който „нормално“ за нас ще означава „много добро“.


Казана дума – сторена беля или за ползите от цедката на устата
Рециклиране - малко усилия с голяма полза
Домашните дрехи

Кражбите, лудите и утопията, която може да стане реалност

Извинявайте, ако Ви писнах, но аз пак се вълнувам от въпроса за авторското право… а и за уважаването на чуждите собственост и права въобще. Направо съм потресена от това, колко естествено повечето хора са започнали да приемат кражбата – все по-често чувам някой да се хвали, че е откраднал нещо, да се пита „Трябва ли да го плащаш или може да го намериш и без пари?“.

Онзи ден пак скандализирах „разумни“ хора. Представете си купих си „MS Office“. Толкоз лесно се краде, а аз… Май трябва да се срамувам от себе си!

Та, както според разбиранията ми е нормално, отидох в магазин и поисках желаната стока. За пореден път бях изгледана учудено. „Ама ще го купувате ли?“ – попита ме момчето, за да е сигурно, че правилно е разбрало. Поне не ме попита „Защо не си го изтеглиш? Нали знаеш, че може?“, както направи миналата година негов колега. Всъщност това го чувам от 99% от хората, които чуват, че плащам, за да ползвам въпросния софтуер. „Знам, но не обичам да крада.“ – отговарям винаги, стараейки се да изглеждам възможно най-невъзмутимо. Не ми се влиза в безсмислени дискусии, а и не искам да ми наливат ум в главата. С този отговор предизвиквам още по-голяма почуда и следва логичното заключение, че не съм тъпа, а луда.

Е, това последното не го отричам. Може и да са ми се поразхлопали дъските. Но това е тема на друг разговор.

„Тегленето“ е станало естествена част от живота, над която никой не се замисля. А би било добре да си дадем сметка, че то всъщност е кражба. Да създадеш – песен, филм, софтуер, разказ, без значение какво, – никак не е лесно. Изисква много време, усилия и отдаденост. И авторите, както всички останали трудещи се, заслужават да получават възнаграждение за труда си. „Браво!“ гали слуха и радва душата, но не плаща сметки и не храни децата.

Страшното е, че това е само един от много примери. А още по-страшно е, че вече се премина извън пиратството. Все по-често чува хора да се хвалят, че са откраднали нещо – салам, вафла, книга…

И да не ми ги разправят глупостите от рода на „Ами, тия бълха ги ухапала!“, „Те са кожодери и заслужават!“ и така нататък. Ако мислите, че този или онзи автор/производител/търговец е „кожодер“ не му давате парите си, но и не ползвайте продукта му. Бойкотирайте го. Да се опитвате да оправдаете своето престъпление (защото, колкото и да е дребна, кражбата е престъпление) с неговата алчност е жалко и грозно.

Замисляли ли сте се как ще изглежда държавата ни, ако всички постъпват коректно? Звучи утопично нали? И точно това е най-тъжното. Вече дори не допускаме, че е възможно да сме коректни и да получаваме същото честно отношение.

Ами аз нали съм луда не крада, плащам си данъците, хвърлям си боклука само на определените за това места (луд фен съм на рециклирането), старая се да съм честна и любезна с всички. Луда или не, аз вярвам, че е възможно да заживеем по-добре и в по-уредена държава. Но, за да се случи това, всеки трябва първо да подреди себе си.

Хайде на парфюмите!

Авторското право и неговият празник

Аз - най-вярната мерна единица

Стига мрънкане!

Хайде, стига вече! Омръзна ми да слушам как някой се оплаква, мрънка, дудни! Спрете и свършете нещо смислено.

„София е скапан град. Животът тук е ужасен!“ – реплики в този дух чувам редовно. Ами, като е толкова скапан град, защо сте тук? Дали сте родени софиянци или сте станали такива, щом сте тук, значи сте преценили, че към момента това е най-доброто място за Вас. Затова не е редно да говорите така.

Не ме разбирайте погрешно. И аз не оценявам София като идеален за живеене град, но не мрънкам. На когото не му харесва да си взима багажчето и прав му път! А тези, които оставаме нека не се оплакваме, а да свършим нещо. Дори и едно цвете в градинката пред блока да посади човек, пак е нещо. Не всеки може да направи големи промени. Те стават не само с идеи, а и с много пари и кадърност на властимащите. Това, което ние гражданите можем да правим е да си изхвърляме боклука в кофите, да се погрижим собствеността ни да е в добър вид, да не допускаме домашният ни любимец да мърси (или да яде хора), да не крадем ток (вода, парно, цветя и т.н.), да не чупим и драскаме таблата по спирките на градския транспорт, да гласуваме умно (поне доколкото е възможно). Не е кой знае колко трудно, нали?

Всички си имаме проблеми и ежедневието ни е натоварено. Но това не е причина да не казваме „Благодаря!“, „Добър ден!“, „Извинете“. Поведението ни също допринася за атмосферата в града. Нека опитаме да я направим по-приятна поне на емоционално ниво.

„Това не е мой проблем!“, „Държавата да го свърши!“, „Не ми пука!“ са егоистични и безотговорни думи на хора, които нямат воля сами да се погрижат за себе си и да поемат отговорност за живота и действията си. Не трябва да сме апатични. Държавата това сми ние. Аз не мога да свърша кой знае какво. Ти – също. Но съединението прави силата. Ние можем много.

Ако всеки поддържа имота си и пространството около него в добро състояние, пази обществените места, спазва правилата на доброто възпитание и се старае да бъде коректен и отзивчив към другите, животът ни ще бъде по-лесен и приятен. Истината е, че дупките по улиците са нещо много неприятно, но не те са най-големият ни проблем.

Предлагам ви да вземем пример от софиянците на снимката - да приемем различията си, да се обединим и да направим София най-приятния за живеене град!

7 навика за по-подред дом

Холистична медицина

Да разчупим матрицата